Девическият отбор на България постигна най-големия си успех в историята си - четвърто място на Световното първенство в Мексико. Успехът е страхотен, особено предвид факта, че последно наш отбор е играл на Световно преди 18 години. Дано това представяне не остане случаен проблясък в женския ни волейбол, а да даде началото на силна серия в спорт, в който последните години мъжките ни отбори ни носят толкова положителни емоции.

Отборът ни стана четвърти, с четири победи и четири загуби. Интересното е, че отбори с повече победи от нашите останаха далеч след четвъртото място. Подобна равносметка излиза за почти всички наши участия на големи турнири. С много малко изключения нашите правят кошмарно начало, силна "среда" и айляшки край.

Разбира се, има го и варианта кошмарно начало и ранно отпадане, но в този случай не се случи това. Българките почнаха много криво в Мексико, падайки от Турция. По наш си стил, това предвещаваше поредното клиширано оправдание за олимпийския принцип на участие, нещо от типа на "Играхме, но толкова са ни възможностите." Последва силна победа над САЩ, донякъде изненадваща победа над Куба и нашите се озоваха в групите за разпределяне на местата между първо и осмо.

Във втората група нещата се обърнаха. Силно начало - страхотна драма и измъкнат мач от Тайван, чиста победа над Холандия, изпращайки холандките да се борят за петото място и... нашите победи свършиха. Последва резонна загуба от Бразилия, после, на полуфинала загуба от бъдещия световен шампион Германия и нова загуба от Бразилия в мача за третото място.

Лично аз, бидейки все пак песимист, си помислих след мача с Холандия, че нашите ще отпаднат. Защото всичките ни отбори са майстори на тънките сметки - нещо, което често ни оставя зад борда. След като си подсигуриха място на полуфиналите, нашите хич не са си дали зор срещу Бразилия, въпреки че са можели да им дадат отпор - мачът за третото място го показа.

Подобни "тънки" загуби обаче влачат след себе си много лоша загуба на игрови ритъм. Подобни неща са правили и мъжките ни национали по волейбол, за това най-големите ни успехи са все четвъртите места. Дори и "американското" лято донякъде беше така - след загубата от Италия (справедлива или не) футболистите ни не можаха да намерят себе си срещу шведите и най-успешното ни поколение допусна и една от най-лошите загуби на Световни финали до тогава (по-късно същото това поколение записа 1:6 от Испания през 1998-а година).

Психиката на играчите ни трябва да се промени, за да постигаме големи успехи. Потенциала е на лице, треньорите, играчите - също, но винаги нещо не ни достига, за да подминем фазата "полуфинал". Ако се тръгне в един ритъм и се задържи до последно е много вероятно да подминем успешно полуфиналите и вечните четвърти места във волейбола. На финалите на големите първенства кокошкарските сметки винаги излизат грешни. Само една нация може да си позволи кокошкарство - вечните калитковци италианците. Всички останали трябва да играят всеки мач все едно са на финал, за да се опитат да се доберат до там.

Да се надяваме, че скоро ще можем да наблюдаваме български отбор по волейбол там, където му е мястото - в директен спор за златните медали на някое европейско, световно или олимпиада.